Постинг
08.06.2009 00:12 -
След тъмнината на полунощ
Няколко поредни вечери започвам да пиша, малко след това комуникативността ми проявява признаци на екзистенция иии това предотвратява постването на и без това преосмислените небивалици.
Имам моменти, в които чувствам странна неспособност. Съзерцателно провокираща несъществуващото. Имам моменти, в които държа неосъзнато една точка на прицел и с изкривена тъга в погледа се чудя какво не е наред или какво аз правя не-наред. После сменям точката. И така...
Има моменти, в които дори фалшивата усмивка върши работа. А понякога си града илюзорни светове от такива усмивки. До къде съм я докарала... Но илюзорните прегръдки са мълчаливи в хладния си тлен.
И в тъмните моменти пак свеждам поглед понякога. И мракът пада върху мен, понякога ме загръща и пази от образа в огледалото, кой не плаши този образ?
Реалността е чудовищна в този смисъл.. понякога. А понякога аз такава я правя и рисувам и бягам, и сънувам, а после сама бягам от кошмарите си. А самотата липсва ли? Или е като яд в крилете на тъмносива, подивяла във висотите си птица... така и хората изопачават свободата си... разпръсквам се в сто прашинки и събирам се в образа в огледалото. И лицемерно избягвам го, мълча с крясък през него, а е ясно, че просто искам да извърна поглед от яснотата. Нямам ли право да не ми харесва? И да се протягам към различността и? Каквото търся, няма в мрака да го намеря, до сега там само съм губила и мълчала.
:) Зная, че има един първи лъч, който от изток за мен ще се протегне, тогава защо пак мисля за мрака? Пак е в огледалото, а огледалото е навсякъде, а навсякъде е в мен. И във всеки друг. Просто реалността в сблъсък.
И вечерен сблъсък с емоционална фрустрация...
И беше забавна привилегия да пиша от тук ;)
Имам моменти, в които чувствам странна неспособност. Съзерцателно провокираща несъществуващото. Имам моменти, в които държа неосъзнато една точка на прицел и с изкривена тъга в погледа се чудя какво не е наред или какво аз правя не-наред. После сменям точката. И така...
Има моменти, в които дори фалшивата усмивка върши работа. А понякога си града илюзорни светове от такива усмивки. До къде съм я докарала... Но илюзорните прегръдки са мълчаливи в хладния си тлен.
И в тъмните моменти пак свеждам поглед понякога. И мракът пада върху мен, понякога ме загръща и пази от образа в огледалото, кой не плаши този образ?
Реалността е чудовищна в този смисъл.. понякога. А понякога аз такава я правя и рисувам и бягам, и сънувам, а после сама бягам от кошмарите си. А самотата липсва ли? Или е като яд в крилете на тъмносива, подивяла във висотите си птица... така и хората изопачават свободата си... разпръсквам се в сто прашинки и събирам се в образа в огледалото. И лицемерно избягвам го, мълча с крясък през него, а е ясно, че просто искам да извърна поглед от яснотата. Нямам ли право да не ми харесва? И да се протягам към различността и? Каквото търся, няма в мрака да го намеря, до сега там само съм губила и мълчала.
:) Зная, че има един първи лъч, който от изток за мен ще се протегне, тогава защо пак мисля за мрака? Пак е в огледалото, а огледалото е навсякъде, а навсякъде е в мен. И във всеки друг. Просто реалността в сблъсък.
И вечерен сблъсък с емоционална фрустрация...
И беше забавна привилегия да пиша от тук ;)
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 548
