Постинг
29.04.2009 22:58 -
С тиха усмивка...
Автор: silverflame
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1623 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 03.05.2009 13:26
Прочетен: 1623 Коментари: 2 Гласове:
1
Последна промяна: 03.05.2009 13:26
От това, което не съм, съм най-вече нечия. Но от това, което съм, съм най-отдадено твоя.
Каквото и да не достигам, имам силата да се протегна. Но това, което държа най-здраво е теб в прегръдките си.
Каквото и да искам да скрия, признавам го. Но каквото и да не признавая, ти вече го знаеш.
Към който и връх да поема, ти вървиш до мен. Но стгна ли го ти вече си там и ми подаваш ръка за последната крачка.
В мислите си винаги мога да греша, но действително съм безусловно права в стремежа си към теб.
И, когато някой ми каже, че погледите ни трябва да са в една посока, а не вплетени, ще оспоря. Защото нищо не е по-силно от това да гледам в очите ти.
С властен, но нежен поглед. Да знам кой си. Или не, но да няма значение. Да мислиш само за мен. Или не, но да не ме ранява. Да ме обичаш, съвършено дарявайки, както аз теб. Докосвайки мълчанието ми с дъха си и карайки ме да разпилея страха от мислите си, както десетки пеперуди, гонейки се в тихия нощен безкрай. Да освободя себе си от съня на същественото и затваряйки очи, всъщност да издигам поглед отвъд собствените си граници.
После да се усмихвам на неразбиращите лица, но те са далеч - в сивотата, от която аз вече не съм прашинка. А Ти си тук, притаил дъх зад усмивката, която вече не ме преследва, защото отдавна не бягам.
Държиш китките на ръцете ми, сякаш ще направя крачка назад, сякаш съществува другаде. Близо си, винаги, предизвикваш ме да съм на един дъх разстояние от целувките ти, замръзнала, а всъщност стапяща се. И пак ме усмихваш. И пак не затварям очи преди да притисна силно образа ти в съзнанието си. И пак си най-жадната глътка, най-силния удър на сърцето и най-красивата безумност, към която детски протягам ръка. И винаги си там, за да я поемеш.
Каквото и да не достигам, имам силата да се протегна. Но това, което държа най-здраво е теб в прегръдките си.
Каквото и да искам да скрия, признавам го. Но каквото и да не признавая, ти вече го знаеш.
Към който и връх да поема, ти вървиш до мен. Но стгна ли го ти вече си там и ми подаваш ръка за последната крачка.
В мислите си винаги мога да греша, но действително съм безусловно права в стремежа си към теб.
И, когато някой ми каже, че погледите ни трябва да са в една посока, а не вплетени, ще оспоря. Защото нищо не е по-силно от това да гледам в очите ти.
С властен, но нежен поглед. Да знам кой си. Или не, но да няма значение. Да мислиш само за мен. Или не, но да не ме ранява. Да ме обичаш, съвършено дарявайки, както аз теб. Докосвайки мълчанието ми с дъха си и карайки ме да разпилея страха от мислите си, както десетки пеперуди, гонейки се в тихия нощен безкрай. Да освободя себе си от съня на същественото и затваряйки очи, всъщност да издигам поглед отвъд собствените си граници.
После да се усмихвам на неразбиращите лица, но те са далеч - в сивотата, от която аз вече не съм прашинка. А Ти си тук, притаил дъх зад усмивката, която вече не ме преследва, защото отдавна не бягам.
Държиш китките на ръцете ми, сякаш ще направя крачка назад, сякаш съществува другаде. Близо си, винаги, предизвикваш ме да съм на един дъх разстояние от целувките ти, замръзнала, а всъщност стапяща се. И пак ме усмихваш. И пак не затварям очи преди да притисна силно образа ти в съзнанието си. И пак си най-жадната глътка, най-силния удър на сърцето и най-красивата безумност, към която детски протягам ръка. И винаги си там, за да я поемеш.
Търсене
За този блог
Гласове: 548
