Постинг
21.03.2009 22:58 -
Несъсредоточено
Автор: silverflame
Категория: Лични дневници
Прочетен: 544 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.03.2009 00:03
Прочетен: 544 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 22.03.2009 00:03
Минавам само, за да изтърся едно мнение по наболелия въпрос за младите ни таланти, саможертвеноподкрепени от златните ни звездици. Е, само информативно, нямаше ли да е едно ниво по-интелигентно, ако просто бяха организирани културни събития с участието на самоотверженоподкрените деца, а трябва отново да ни се надуват главите с битовизмите на едва ли не световните ни герои?...
Малоумни сме в днешно време... И е вярно, че никой не ме кара на сила да гледам "високоинтелектуалното" предаване, но пък и никой не ме спира да си кажа мнението.
Ама какво съм се раздрънкала за тия, само задръствам виртуалното пространство с още и още алабализми. Просто се протягам мързеливо, толкова, че чак не ми се мрънка, опустошавам сока от червен сицилиански порокал (wtf) и се радвам на живота. Е, бих се порадвала и на черните си високи ботуши, но... съм в крайна невъзможност, защото ателието, от което зависеше сменянето на капачетата им, изключително разочароващо не работи в събота. Нищо, днес беше ноу-мрънкащ ден. Дори прясно прочетената новинка за оставилата новороденото си в кошче за боклук в самолет не редизвиква у мен кой-знае-каква емоция. По-скоро мини фрустрация, която с малкото си пръстче ме побутва да си размърдам сивото, поне колкото да си припомня първите две основоположни думи от втория абзац.
В последно време сякаш ме домързява да нося маска. Нали знаете, всеки има неразкрити лица, но моите нещо ми дотежаха лейтли и едно по едно, лека-полека си заминават като дискотечен грим в 6 сутринта. Съвършената дъщеричка, изпълнителната ученичка, приятелката с рационалните съвети, май вече не съм тези. Като оставим настрана случаите, в които със студенокръвна прямост съм си спечелвала неприятности, просто вече ме мързи да правя каквото и да е друго. Искам просто да си плямпам на воля.
И имам чувството, че преди 6 месеца бях нещо, което вече не съм. Или съм разкрила прекалено много от себе си... Едва ли, бих съжалявала, ако е така. Поне все още обичам палачинки* ;) И зайци обичам...
Въпросът е, че усещам, че този блог е едно от лицата, което исках ужасно много, но сега не понасям. Както и предния. Създавам ги в момент на раздразнение, яростна нужда от разбиране, после се блъскам в действителността - навсякъде ще е едно и също, просто трябваше да остана вярна на началото :P Пък и червеното ми липсва... От друга страна предния блог е един ясен (да, бе) етап, който може би трябва да си остане така. Което ми удря шамара "Е, защо, аджеба, затри го почти целия?!". А и има ли значение...
*Това май ме прави единствения човек предлагал брак по тази причина.
... Има малко съобщения, които биха ме накарали да изпусна телефона [почти] с умишленост и преди малко повече от час получих едно такова. "Congratulations"... I actually still can"t believe what i read... Just...
Малоумни сме в днешно време... И е вярно, че никой не ме кара на сила да гледам "високоинтелектуалното" предаване, но пък и никой не ме спира да си кажа мнението.
Ама какво съм се раздрънкала за тия, само задръствам виртуалното пространство с още и още алабализми. Просто се протягам мързеливо, толкова, че чак не ми се мрънка, опустошавам сока от червен сицилиански порокал (wtf) и се радвам на живота. Е, бих се порадвала и на черните си високи ботуши, но... съм в крайна невъзможност, защото ателието, от което зависеше сменянето на капачетата им, изключително разочароващо не работи в събота. Нищо, днес беше ноу-мрънкащ ден. Дори прясно прочетената новинка за оставилата новороденото си в кошче за боклук в самолет не редизвиква у мен кой-знае-каква емоция. По-скоро мини фрустрация, която с малкото си пръстче ме побутва да си размърдам сивото, поне колкото да си припомня първите две основоположни думи от втория абзац.
В последно време сякаш ме домързява да нося маска. Нали знаете, всеки има неразкрити лица, но моите нещо ми дотежаха лейтли и едно по едно, лека-полека си заминават като дискотечен грим в 6 сутринта. Съвършената дъщеричка, изпълнителната ученичка, приятелката с рационалните съвети, май вече не съм тези. Като оставим настрана случаите, в които със студенокръвна прямост съм си спечелвала неприятности, просто вече ме мързи да правя каквото и да е друго. Искам просто да си плямпам на воля.
И имам чувството, че преди 6 месеца бях нещо, което вече не съм. Или съм разкрила прекалено много от себе си... Едва ли, бих съжалявала, ако е така. Поне все още обичам палачинки* ;) И зайци обичам...
Въпросът е, че усещам, че този блог е едно от лицата, което исках ужасно много, но сега не понасям. Както и предния. Създавам ги в момент на раздразнение, яростна нужда от разбиране, после се блъскам в действителността - навсякъде ще е едно и също, просто трябваше да остана вярна на началото :P Пък и червеното ми липсва... От друга страна предния блог е един ясен (да, бе) етап, който може би трябва да си остане така. Което ми удря шамара "Е, защо, аджеба, затри го почти целия?!". А и има ли значение...
*Това май ме прави единствения човек предлагал брак по тази причина.
... Има малко съобщения, които биха ме накарали да изпусна телефона [почти] с умишленост и преди малко повече от час получих едно такова. "Congratulations"... I actually still can"t believe what i read... Just...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 548
