Постинг
19.03.2009 14:47 -
Hush
Пак заваля... Поне сега е дъжд, а не гадни мокри парцаливи снегове като сутринта. Не обичам да нося чадър, не, че обичам да се мокря, следователно най-добре ме устройва въобще нищо да се не сипе над главата ми. Ама грозно и плашещо е... Причерняло от север, убедена бях, че принудително ще съпреживея емоциите на Яворовите герои, от юг пък пекнало заслепително слънчище, тада се чудиш на кой полюс се намираш. Ъъ не, че в момента не обмислям как да се облека за излизането след 10 минути, но отчита присъствието на дъждвен привкус, даже киселее. Което пък се препокрива с настроението ми - цял ден се подсмихвам чаровно-разсеяно, но съвсем другичко ми е. А може би трябва да се радвам, че никой не забелязва погледа ми.. очи като дъждовни капки, леки, спускащи се и устремени все пак. А душевно се чувствам като.. есенно дърво - няма листа и между грубите клони прониква леден дъх, който нищо не може да спре.
И пиша разпиляно, и пак закъснявам, и няма никого, когото да изненадам с това, и не само... И не ми се говори, нито дума, нито стон, нито ми се гледа, сякаш нямам нужда от нищо, дали сякаш... И е вид страшна апатия, не, не е. По-скоро свян от неизбежното.
И пиша разпиляно, и пак закъснявам, и няма никого, когото да изненадам с това, и не само... И не ми се говори, нито дума, нито стон, нито ми се гледа, сякаш нямам нужда от нищо, дали сякаш... И е вид страшна апатия, не, не е. По-скоро свян от неизбежното.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 548