Постинг
11.03.2009 00:28 -
Лепенки
Пиша ей така... без тема и послание, може би малко без желание. Просто, когато се чувствам по този начин нямам възможност да правя нормалното за 00.12 часа - да топля възглавницата и да сънувам розови слончета. Вероятно проблемът е, че този следобед оползотворих 3 часа в зравословен сън, който явно, когато се употребява по-рядко все пак има някакъв ефект върху крехкото ми съществуване. А, да, вярно и, че преди час пих кафе, за което бях убедена, че не ми действа въобще... (странно, но сутрин май не откривам ефекта му). Но пък сега усещам само леко дращеща апатия към какво ли не. С неохота се заех със задълженията си за скъпоценното утре, но пък с голяма такава за пореден път ги изоставих. Омръзна ми да се чудя защо се налага да правим толкова много неща, които въобще не желаем, пък и от които нямае дори елементарна нужда. Не ми е сега до филофофки-забития в небитието поглед, интелигентно повдигнатия палец и благородно, но строго изкривената вежда в унисон със гениалните глобални философски стремления. Свръхненужно е да казвам, че като всеки съвременен млад човек ежедневно приемам енергизиращи дози интелект от заобикалящата ме еквивалентна възрастова група.
Убедена съм, че на никой не му се чете това, което пък, както единодушно сама си отбелязвам, не помръдва нито един от пръстите ми към най-мъдрото решение - продължително натискане на Back Space. "Защо?!", пита подложения на среднощен емоционален трус читател. Защото... дори не се прозявам. Няма наченки на желания да спя, защото ми се мисли, но, за това, което мисля в момента пък, ни най-малко не ми се пише. Което, повярвйте, извънредно улеснява всички ни.
Просто... не знам какво да мисля. Не съм в състояние да правя заключение, да осмислям, единствено разноцветни моменти се въртт около главата ми. Помня един стар шкаф, на който с братовчедка ми, преди достатъчно време, лепяхме ваденки от дъвки, всички от различни сериали. Получи се странна каша от несъвместими персонажи, разпилени времево и естетически, сватбени ролки, коне, целувки, карирани ризи, черни и руси, и побелели коси, най-вече избеляли сцени. И се плаша малко, защото сякаш заприличвам на тази наша колекция - плашещоразлични емоции в плашеща близост една с друга, сивкав плащ от прикритост и отдолу по-тъмна мъгла от прикритото. И няма начин това да изчезне. Както, ако се опитам да махна ваденките ще остане следа по дървото... Дори да забравя много неща, афекта от тях няма да се заличи.
И, да, нямам идея, защо казах всичко това.
Лека нощ.
Убедена съм, че на никой не му се чете това, което пък, както единодушно сама си отбелязвам, не помръдва нито един от пръстите ми към най-мъдрото решение - продължително натискане на Back Space. "Защо?!", пита подложения на среднощен емоционален трус читател. Защото... дори не се прозявам. Няма наченки на желания да спя, защото ми се мисли, но, за това, което мисля в момента пък, ни най-малко не ми се пише. Което, повярвйте, извънредно улеснява всички ни.
Просто... не знам какво да мисля. Не съм в състояние да правя заключение, да осмислям, единствено разноцветни моменти се въртт около главата ми. Помня един стар шкаф, на който с братовчедка ми, преди достатъчно време, лепяхме ваденки от дъвки, всички от различни сериали. Получи се странна каша от несъвместими персонажи, разпилени времево и естетически, сватбени ролки, коне, целувки, карирани ризи, черни и руси, и побелели коси, най-вече избеляли сцени. И се плаша малко, защото сякаш заприличвам на тази наша колекция - плашещоразлични емоции в плашеща близост една с друга, сивкав плащ от прикритост и отдолу по-тъмна мъгла от прикритото. И няма начин това да изчезне. Както, ако се опитам да махна ваденките ще остане следа по дървото... Дори да забравя много неща, афекта от тях няма да се заличи.
И, да, нямам идея, защо казах всичко това.
Лека нощ.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 548
